В древността хората са учени как да умират, а в някои източни страни – и да се превъплъщават. Ето защо човекът, възпитан в древните духовни традиции, почти не се страхува от смъртта.
Будистите на Тибет например черпят всичко необходимо от знаменитата „Бардо Тьодол“ (тибетската „Книга на мъртвите“), която учи хората как да умират. А главното – какво да направи душата след смъртта, за да може следващият живот да е по-добър от предишния.
Оказва се, че това е цяла наука, при това доста сложна. Авторството на книгата се приписва на будисткия монах Падмасамбхава, който скрива книгата в тайник, за да я запази за следващите поколения.
По онова време на гонения будистите укриват множество древни ръкописи в пещери, скални цепнатини и други потайни места.Благодарение на това са запазени много уникални сборници с мъдрости и са открити столетия по-късно като безценни съкровища.
„Книга на мъртвите“ векове наред е съхранявана на място, наречено „Забраненото царство“. Първият европеец, който я открива, е английският пътешественик и познавач на будизма. У. И. Еванс-Уенц.
Книгата дава отговор на най-стария въпрос на човечеството: какво се случва с нас след смъртта и как да се държи покойникът „на онзи свят“. Ако процесът на умиране е преминал неправилно, душата излиза през друг отвор в човешкото тяло (те са общо девет) и е обречена на мъчения.
В продължение на три дни покойникът е свързан с небето с енергетична нишка, която не прекъсва, докато цялата информация за живота на починалия, която е записана в тялото, не бъде прочетена. На четвъртия ден душата напуска тялото.
В тази връзка е разрешено трупът да се кремира едва пет денонощия след смъртта. До починалия не бива да се докосват 3 денонощия, тъй като душата може да напусне тялото през мястото, до което е докоснат, а не през темето.
При неправилно умиране е голяма вероятността да се изпадне в сън без съновидения, което води до загуба на възможността да стане бог.
Така с езика на символите и образните понятия, от дълбините на вековете, до нас достига скритата дълбоката мъдрост.
